От сянката до смисъла: защо автентичното лидерство изисква кураж за вътрешна среща

На една от последните конференции, на които участвах като лектор, говорих за тема, която рядко стои в центъра на бизнес разговорите, но почти винаги стои в центъра на реалните проблеми - вътрешният свят на лидера.

Темата е неудобна и малко позната.

В организациите сме свикнали да говорим за поведение - как да комуникираме по-добре, как да мотивираме хората, как да взимаме по-ясни решения. И това, разбира се има своето място. Но има един момент, в който всички тези подходи започват да звучат като повторение на едно и също, без реална промяна. Тогава става ясно, че проблемът не е в това какво правим, а в това защо го правим.

Тук започва разговорът за сянката.

Сянката не е нещо мистично или абстрактно. Тя е всичко онова в нас, което не искаме да виждаме и затова го виждаме в другите. В работата това изглежда изключително познато - трудният служител, неразбиращият екип, липсата на ангажираност. В много случаи тези оценки имат своето основание. Но не по-малко често те са отражение на нещо, което самият лидер носи, но не разпознава като свое.

Това, което не осъзнаваме в себе си, започва да се управлява чрез реакция. И тогава решенията, колкото и добре да са формулирани, се изпълняват по начин, който ги връща обратно в същия резултат.

В работата си често срещам лидери с много добри външни показатели - ясна стратегия, силен контрол, високи стандарти. И в същото време повтарящи се напрежения в екипа, трудност в делегирането, усещане за изтощение, което не може да се обясни само с натоварването. Това не са просто организационни проблеми. Това са вътрешни модели, които се разиграват през ролята на лидера.

Юнгианската перспектива дава език за тези процеси. Тя показва, че не сме само това, което съзнателно знаем за себе си. Носим и други части - потиснати, отречени, често точно тези, които най-силно влияят на поведението ни. Архетипите, с които се идентифицираме, също имат своята цена. Героят, който винаги спасява ситуацията, рано или късно стига до изтощение. Контролиращият лидер създава среда, в която никой друг не поема отговорност. Харизматичният визионер може да вдъхновява, но и да изгуби връзка с реалността на екипа.

Самото осъзнаване обаче не е достатъчно. Без структура, в която да се работи с това, остава на ниво прозрение, което не води до промяна. Тук за мен идва ролята на позитивната психотерапия (да не се бърка с позитивно мислене), която дава рамка. Тя позволява да се види не само какво се случва в момента, а откъде идва този модел, как се проявява в отношенията и какъв по-дълбок смисъл носи.

Когато тези два подхода се съчетаят, се случва нещо, което рядко се постига с чисто поведенчески интервенции. Появява се възможност за вътрешна яснота. Не като идея, а като реално преживяване, което започва да променя начина, по който човек взима решения, реагира под напрежение и влиза във взаимодействие с другите.

В организационен контекст това има пряк ефект. Културата на една компания не се създава от ценностите, които са написани, а от поведението, което се допуска и повтаря. А това поведение много често е отражение на вътрешния свят на лидера. Нещата, които той избягва, се избягват и в екипа. Начинът, по който той носи напрежение, се превръща в начин, по който цялата система функционира.

Затова и автентичното лидерство не е въпрос на стил или техника. То започва в момента, в който човек е готов да се срещне със собствените си противоречия, без да ги обяснява или прикрива. Да види не само силните си страни, но и тези, които досега е държал извън образа си на лидер. И да намери начин да ги интегрира, вместо да ги изтласква.

Това е процес, който не винаги е удобен. Но е единственият, който води до устойчива промяна.

В крайна сметка въпросът не е дали в организацията има напрежение, конфликти или несигурност. Въпросът е какво правим с тях. Дали ги управляваме на повърхността, или имаме смелостта да влезем по-дълбоко и да видим какво всъщност ги създава.

Оттам започва смисълът.

Цветелина Ненова